Трифон Зарезан: ножът на лозаря, който отваря новата година
Български празници · Февруари 2026 · 7-9 мин
Автор: Олга Евтимова
Имаше една сутрин в началото на февруари, в която жената стоеше на края на лозето с шарена торба в ръце.
Вътре имаше топъл хляб с изплетени от тесто лозници, варена кокошка, бъклица с вино и китка чимшир. Пред нея лозето беше голо и сиво, без пъпка и без лист, и нищо в него не обещаваше пролет. Мъжете вече вървяха между редовете с криви ножове в ръце.
Жената гледаше как режат и не разбираше защо това е празник. И тогава до нея застана Пазителката, на самия край на браздата, и също погледна към голите пръчки.
— Защо го нараняват?
— Не го нараняват, дете. Будят го. Трифон Зарезан е на първи февруари, а по стария календар на четиринайсети — затова в някои села денят пада точно на Свети Валентин и там се ражда безкраен спор кой празник е по-наш.
— А кой е светецът?
— Свети мъченик Трифон, за когото преданието казва, че е живял през трети век. У нас е покровител на лозарите, на винарите и на градинарите. Първите три дни на февруари народът нарича Трифунци и ги пази заедно — Трифоновден, Сретение и Свети Симеон — защото се вярвало, че през тях вълците се събират.
Какво точно се прави в лозето
— Разкажи ми по ред.
— Жената омесва пресен обреден хляб, украсен с лозници от тесто. Сварява цяла кокошка, пълнена с ориз или булгур. В нова торба слага хляба, кокошката, бъклица вино, светена вода и китка чимшир, здравец и бръшлян. С тази торба мъжът отива в лозето.
— А там?
— Обръща се към изгрева и се прекръства три пъти. После от три корена отрязва по три пръчки — това е зарязването. Полива корените с вино, а някъде и със светена вода, и ги поръсва с пепел от бъдника, който е горял на Бъдни вечер. Тъй огънят на най-дългата нощ стига до корена на лозата.
— И отрязаните пръчки?
— Не се хвърлят. Свиват се на венче и се закичват на калпака, на бъклицата, през рамо. Вкъщи венецът стои под иконата цяла година като знак, че лозето е събудено.
— Жени ходят ли?
— В по-голямата част от България не — зарязването е мъжка работа и жените не пристъпват в лозето този ден. Но в Югозападна България излизат и жени, и моми, и ергени, и празникът е общ. Пазя ти и двете, защото народът не е един човек с едно правило.
Легендата за отрязания нос
— А защо го наричат Чипия?
— Заради една легенда, и тя е легенда, не история. Върви Богородица с Младенеца, четиридесет дни след Рождество, към църквата. Минава покрай лозето и вижда Трифон да зарязва. Той се подиграл с нея и с детето. Богородица отминала и рекла на жена му да приготви кърпи, защото мъжът ѝ си е отрязал носа. Жената хукнала към лозето, а Трифон се смеел: как ще си отрежа носа, като косерът е в ръката ми? Показал как — и го отрязал наистина.
— А има ли друга версия?
— Има. В друга просто бил пиян и вместо лозата улучил себе си. Коя е по-старата, не се знае. Но и двете пазят един и същ закон: с ножа се реже за живот, не за присмех. Заради това жените този ден не пипат ножица.
— Значи и аз, когато се режа от злоба…
— Си отрязваш носа, дете. Не се реже от «аз съм безнадеждна». Реже се обърната към изгрева, с вино за корена, който остава.
Царят, когото носят на рамене
— А после?
— После идва най-хубавото. След зарязването лозарите се събират на едно място, нареждат хлябовете, кокошките и виното, и най-старият казва: който е честит, нека поеме китката и бъде цар. Избират цар на лозята — добър стопанин, с много лозя и главно късметлия, човек, при когото е родило.
— И какво му правят?
— Слагат му венец от лозови пръчки на главата, втори през раменете, качват го на каруца, която самите лозари теглят, или го вдигат на рамене, и го носят към селото под гайди и тъпани. Обикалят всички къщи. Стопанката излиза с баница, вино и ракия, черпи царя, а той благославя да роди лозето и да е пълна къщата. Някъде изливат вино върху него, за берекет.
— Напива ли се?
— Не бива. Той носи късмета на цялата реколта. Вечерта си кани у дома всички, които са зарязвали, и ги черпи.
— Чудно ми е защо точно него.
— Спри се точно тук. Един ден в годината селото избира не най-силния и не най-богатия, а най-честития — онзи, при когото е родило — и го носи на рамене. Защото е знаело, че късметът се гледа и се иска на глас. Това не е суета, дете. Това е обред за споделяне на берекета.
Старите пръчки, които още пиеш
— Какво общо има това с мене?
— Виж кога се прави зарязването: не през май, когато е топло и приятно, а в началото на февруари, когато нищо не подсказва, че ще има пролет. Лозарят не вижда гроздето. Вижда сиви пръчки — и пак реже.
— Защо изобщо се реже?
— Защото неотрязаната лоза подивява и дава малко и кисело. Силата ѝ се пилее по мъртви пръчки, вместо да отиде в гроздето. Това не е приказна мъдрост, дете, това е лозарство.
— Значи имам стари пръчки.
— Имаш. Стара история, която разказваш на всеки нов човек. Стар навик, който вече само те пие. Стара роля — добрата, силната, тази, която винаги издържа — която пилее силата ти по мъртво дърво.
— Трудно се реже.
— Затова народът е измислил и друго. В Родопите преди изгрев двама мъже отивали при безплодно дърво: единият замахвал с брадва и заплашвал, че ще го отсече, другият го спирал и обещавал, че ще роди. Три пъти. Не казвам, че дървото чува. Казвам, че и двата гласа са твои — и че понякога на застоялото в нас му трябва не още търпение, а едно честно «стига» и едно честно «дай му още една година».
Думи за деня
Кажи ги над чашата, като лозар над лозето:
«Зарязвам старото дърво, за да роди новото.»
«Режа с любов, не с присмех — режа, за да поникна.»
«Поливам корена, който остава в мен.»
«Не влача цялата минала година на гърба си.»
«Реколтата не се вижда още, но аз режа на вяра.»
«Отварям нов кръг и го посрещам с вино и берекет.»
И сестрата на този празник
— А на запад какво има по това време?
— Имболк, първият от съвременните сабати на пробуждащата се светлина, в началото на февруари. И тъкмо тук искам да внимаваш, защото точно това се лепи най-лесно и най-грешно.
— Не е ли същият празник?
— Не е. Трифон не е Имболк, и Сретение не е Имболк. Имболк е от ирландската традиция, свързан е с Бригид и е описан там; нашето зарязване е лозарски обред, записан у нас, със свой нож, свое вино и своя пепел. Обща нишка между двата никой не е показал — а да я твърдиш, защото датите са близо, е като да наречеш двама съседи братя.
— Тогава защо изобщо ги слагаш един до друг?
— Защото февруари е февруари навсякъде: храната е на привършване, светлината се връща, а човекът излиза навън и прави нещо с ръцете си, вместо да чака. Ако искаш да видиш другото лице на това пробуждане, надникни към Имболк — първите знаци, че светлината се завръща.
Не си счупена — отрязаната лоза също изглежда мъртва
Ако този лозарски празник ти е показал силата да отрежеш с любов — това е част от едно по-голямо умение: да живееш годината в ритъм, да режеш, да поливаш и да растеш заедно с природата и луната. Да знаеш кой ден е за нож и кой — за вино.
И ако тази зима ти се е сторила безкрайна, ако лозата в теб още изглежда суха и никой около теб не вижда, че ще родиш — не си счупена. Отрязаната лоза също изглежда мъртва през февруари, а носи в корена си цялото идващо лято. Лозарят го знае. Затова реже, вместо да се отчайва.
В WICKA това умение расте в Лунната Градина. Започни от безплатното семе за Имболк — «Усещаш ли първите знаци, че се събуждаш?» — и виж къде в кръга на годината е душата ти точно сега. Ако искаш да минеш през цялото пробуждане с водена практика, свитъкът «Когато Първата Светлина Се Завръща» и книжицата «Жената, Която Усети Пролетта Преди Всички» те чакат. Не бързай към тях. Първо зарежи.
⚠️ И едно, което Пазителката казва без приказка, защото този празник е с нож и с чаша.
Косерът и всеки лозарски нож се движат с острието встрани от тялото, с ръкавица на ръката, която държи пръчката, и никога към човека до тебе. Рязана ръка се притиска с чиста кърпа и се вдига високо; ако кръвта тече силно или не спира, ако раната е дълбока или е от ръждиво острие, отивай в спешното, не в интернет.
За виното, честно: един празничен ден не прави вреда, но нито чашата, нито ракията «стоплят» — алкохолът разширява съдовете на кожата, усещането за топлина лъже и тялото губи топлина по-бързо. Не се пие преди да шофираш, дори «само за наричането»; не се дава на деца; не се смесва с лекарства, без да си питала лекаря или аптекаря. Ако пиеш всеки или почти всеки ден, не спирай сама и наведнъж — това се прави с лекар.
За огъня в двора: пали само на чисто място, далеч от суха трева и постройки, с вода до тебе, и не при вятър или забрана за огън. И ако това зарязване се обърне в режене на себе си — ако имаш мисли да посегнеш на себе си, не оставай сама: 112. И ако ти трябва човек, с когото да говориш днес: безплатната и поверителна линия за психосоциална подкрепа на Българския Червен кръст е 0800 114 66, всеки ден от 9 до 18.